“Държайки се за нещо, което вече го няма.
Всяка част от мен все още беше опитвах, докато „сърцето“ се сбогуваше.
И най-трудната истина, която знаех, беше, че бях сама...
Стоях сама. В сън, който вече го няма.
Надеждата избледня, но аз останах твърде дълго.
Опитах се да накарам вечността да продължи.
Това, което тишината ми направи, бавно се разпада.
Сега ме няма от място, където не принадлежа...“
Hiç yorum yok:
Yorum Gönder